Еуфория – история за силата на един народ
Племето Скарих обитавало последното незавлядано от Хуните село на северния бряг на река Волга. Те се славели като миролюбив народ, който живеел задружно. Знаели древните тайни на хармонията и любовта. Благодарение на това били винаги щастливи и спокойни. Мъжете били снажни и трудолюбиви, занимавали се със земеделие, познавали добре дълбоките дебри на гората и нейните дарове. Жените били нежни, красиви. Тяхна била задачата да предават древните знанията на дедите към децата, да се грижат за тях, да ги потопят в красивия свят на любовта и добротата.
Хуните били свирепи и кръвожадни, след себе си оставяли само трупове и разруха. Но те знаели, че за да завладеят Скарихите, войската им трябва да превъзхождат над пет пъти тази на защитниците. Нито тогавашните военоначалници, нито сегашните учени стратези могат да обяснят този факт. Тайната се криела в любовта. Когато влезели в битка, жените започвали да пеят приказни песни, разказващи за далечни времена, за чудновати места, за свят пълен с доброта, нежност и светли емоции. Това давало невероятни сили на мъжете и те отблъсквали многобройно по-големи по численост врагове.
Хуните нападнали с десет пъти по-голяма армия. Когато стигнали до последната оцеляла къща от селото, намираща се на брега на величествената река, видели майка кърмеща малко момиченце. Това била новородената Еуфория. Семейството дълго време искало да има детенце и когато съдбата най-накрая им се усмихнала, Еуфория била безкрайно обичана, отглеждана в един добър свят на денонощни песни, танци и игри. Любовта, добротата и сплотеността на това семейство струели по-силно, по-красиво от на всяко друго. При вида на приближаващите хуни, бащата заедно с последните оцелели мъже направили жива верига около къщата и започнали да отбраняват новороденото и неговата майка. Зад гърбовете им младата жена кърмела крехкото момиченце и пеела. Пеела своята светла песен без тъга, за да не се вселят в душата на момиченцето страх и печал, а да бъдат с нея светлите образи. Нежната песен увеличавала многократно силата на отбраняващите ги мъже. Тази песен се запечатала в съзнанието на младата Еуфория. Когато защитниците били сломени, на пътеката водеща към къщата, стоял единствено с меч в ръка окървавеният млад баща. Той се обърнал към жената и срещайки погледите си, те се усмихнали един на друг. Израненият баща могъл да удържи хуните, докато жената се спуснала към реката, сложила малкото момиченце в лодка и пуснала лодката по течението. Умиращият баща с последно усилие на волята хвърлил на младата жена своя меч. Тя взела меча. Трябвало да даде време течението да отдалечи Еуфория. Тази до преди малко кърмеща майка, сега се била преобразила във войн. Застанала на пътеката, вдигнала оръжието и започнала да го върти така умело, както рядко някой е виждал. Отбранявала се в продължение на часове. Войниците се сменяли уморени един след друг, а дори не успявали да одраскат тялото на жената. Смаяните пълководци не разбирали как е възможно толкова крехко създание да отбива всички атаки на кръвожадните, обучени войски. Физическата умората и парещите слънчеви лъчи изгаряли белите й дробове. Ускореното сърце не можело вече да издържа. Между напуканите и устни шурнала тънка, алена струйка кръв. Тя погледнала по течението на реката. Лодката вече не се виждала. В този момент краката й се подкосили и тя паднала усмихната при мисълта за малкото момиченце. Падайки, тя успяла да отпрати последна усмивка по течението на реката към вече отдалечаващата се Еуфория.
Минали години! Малкото момиченце порастнало и се превърнало в красива девойка. В нея не останала нито една следа от преживения ужас или от печала, съпроводил загубата на нейните близки. Тя пътувала по света и пеела. Тя пеела и заразявала всички със своята жизнерадостност и топлота. Всеки, който срещнел през живота си Еуфория, бивал озарен от нейната доброта и обич и животът му се изпълвал със смисъл!